4/18/2015

Tag:

Zhivka Baltadzhieva



Poemas Bilingües 
Español-Búlgaro 
Traducción al español de Zhivka Baltadzhieva
Universidad Complutense de Madrid






¿Ser o ser?

Esa es la pregunta.

Un ser entumecido, hecho cuchillo
para rajarse a sí mismo,
dejar de gritar

amor.

Ser o ser.






Да бъдеш или да бъдеш?

Това е въпросът.

Създание вцепенено,
в нож превърнато, да се прорежеш,
да спреш да виеш

любов.

Да бъдеш или да бъдеш.




HOMERO 

Adivinando
he dejado de ver.

Y ahora me despierto
en el ojo
de otro.

Hasta el dedo
que me quita la lágrima encendida
es suyo.

Se quema.

Y arde.
Y tanto me duele

que canto.

Para no sentir.


ОМИР 

Гадаейки
престанах да виждам.

И сега се събуждам
в окото
на друг.

Даже този пръст,
който изтрива огъня
на сълзата ми
е негов.

Гори.

И толкова
ме боли,

че пея.

За да не чувствам.




Hay un campo.

Un campo
que tendré que penetrar
sin duda.

Un campo sin sonido. Latiendo dentro,
en la profundidad sin abismos.

Un espacio abierto,
una herida
arraigada como un árbol.

Creciente.

En las ramas del binomio bipolar
magia – realidad
los gregarios pájaros de la mnemotecnia
descansan omitidos.

Mudas confidencias cruzan lo terrible

e imborrable.



Съществува едно поле.

Едно поле,
в което
несъмнено ще трябва да навляза.

Поле безззвучно, заглъхнало. Пулсира отвътре
дълбината без пропаст.

Пространство, отворило поглед,
рана,
вкоренена като дръвче.

Растяща.

А в клоните на бинома
магия-реалност
безцветните птици на техниките за запаметяване
си почиват неупотребени.

Неми признания кръстосват кошмарите

и незабравимото



ULISES 

A  la playa de Ítaca
me trajeron dormido,
un cuerpo inerte sólo.

Primero
no me reconocieron
y después nadie me preguntó
nada.

He matado a los pretendientes.
Y más

no tengo que navegar.

No tengo que inventar.
No tengo que inventarme.
No tengo que ser
otro.

No tengo que ser.

Ni siquiera yo
sueño con Odisseo.

Mi fuga
a lo real

se ha cumplido.



ОДИСЕЙ

Спящ ме довлякоха
на брега на Итака,
само тяло инертно.

Първо
не ме познаха.
И после никой не ме попита
нищо.

Убих претендентите.
Вече

не трябва да плувам през бурите.

Не е нужно повече да измислям.
Да се измислям.
Да бъда
друг.

Да бъда.

Ни дори аз сънувам
Одисей.

Сбъдна се
моето бягство

в реалността.




FOZ CÔA 


En Vila Nova, Foz Côa, Portugal,

a lo largo del río
rocas
tatuadas por mi mano.

Animales salvajes
que corren, con la respiración cortada,
desde hace más de 20,000 años
entre senderos olvidados
y hoces calcáreos
donde anidan las colonias
de lo inimaginable.

Símbolos de sueños perdidos
y figuras geométricas
navegan
por bucólicas geografías abruptas
sin destino.

Piras funerarias queman insaciables
la noche única
y la muerte.

Último Valle Sagrado de Algo
arrinconado.

¿En nosotros?

¿En otra parte?



ФОЗ КОА

Във Вила Нова, Фоз Коа, Португалия,

по крайбрежието на реката
скали,
татуирани от ръката ми.

Силуети на диви животни
се задъхват
вече 20,000 години
по забравени пътеки
между варовикови свлачища,
където вият гнезда колониите
на невъобразимото.

Символи на изгубени сънища
и геометрични фигури
плуват
сред буколически резки географии
без предначертание.

Погребални клади
горят ненаситно нощта единствена
и смъртта.

Сетна долина Свещена на Нещо
затънтено.

В нас?

Другаде?




ORFEO

Me devuelven a Eurídice
pero no podré ver su sombra.

Me devuelven a Eurídice
pero sin la memoria del amor
que baja al infierno.

Me devuelven a Eurídice
pero sin camino de ida y vuelta
¿adónde? ¿y a quién?
¿Cómo encontrarme?

¿Soy la lira que arrancan
con dientes y uñas
las bacantes?

Sin recuerdos
no veo la luz
de la que me hablaron los dioses del Tártaro
y los rayos – sortilegios
de la escritura.

Me devuelven a Eurídice.
¿pero en qué dirección
me siguen sus pasos?

Descendí al fondo de mí mismo
y me echaron.
Sin sombra.
Sin mirada.

Hasta mi sangre
quema
en la herida de Otro.

Nada sufro.

Y canto.

Porque no siento.



ОРФЕЙ 

Връщат ми Евридика.
Но няма да видя нейната сянка.

Връщат ми Евридика.
Но без спомен за любовта,
която слиза в ада.

Връщат ми Евридика.
Но без пътя на отиване и връщане.
Къде? Кой?
Как да се намеря?

Аз ли съм лирата? Със зъби и нокти
ми изтръгват вакханките
тъмните струни.

Без памет
не разпознавам светлината,
за която говореха боговете на Тартара
и заклинателните светкавици
на писмената.

Връщат ми Евридика.
Но в коя посока
ме следват нейните стъпки?

Слязох на собственото си дъно
и сега съм изхвърлен.
Без сянка.
Без поглед.

Дори кръвта ми
гори
в рана на Друг.

Не страдам.

И пея.

Защото не чувствам.





Abatidos subjuntivos, sílabas alucinadas
bajo la herrumbre de las miradas.

La luz esférica metaboliza los campos,
enormes moléculas de cromosomas de promiscuo
destino.

Y cualquier palabra  será equívoca,
sólo signo de mi estupor

en el aire errático
del Universo sin forma ni cantidad.






Покосени подчинителни наклонения, срички замаяни
под ръждата на погледите.

Сферичната светлина метаболизира полята,
несъръзмерни, безмерни молекули на хромозоми
с невнятна съдба.

И всяка дума ще е неточна,
само знак на мойто стъписване

в безпризорния въздух
на тази Вселена без форма и количество.




Inesperadamente sale al paso

la sensación de que no se conoce nada.
La imagen, fortificada en la memoria
se contempla cuadrangular y externa.
Lo que no está a la vista se acrecienta,
te alcanza,
sembrado de innumerables humanidades
a salvo de los monumentos y las huellas
en el rasguño de una mirada ajena.

Tembloroso abismo por donde corres del sur al norte
con el río de las galaxias

en el desorden de acrónimos y emoticones.





Неочаквано те пресреща

чувството, че всичко е непознато.
Картината, взидана в паметта ти,
се наблюдава квадратна и външна.
Което остава извън обсега на погледа, се разраства,
застига те,
засято с безчетни човечества
в безопасност от паметници и руини
в драскотината на един друг поглед.

Бездна тръпна, където течеш от юг на север
с реката на галактиките






Un kit de preparados químicos
al módico precio de X dólares servirá
para analizar en casa el ADN personal.

La simple muestra de células del interior de la boca
escribe la novela genográfica
de la especie humana. Y la mía propia.

El argumento busca en el cromosoma Y masculino
y en el ADN mitrocondrial que transmiten las madres
la ruta de la iniciación en humanidad.

Fue hace escaso millón de años,
según se dice por ahí, cuando aquello comenzó.
Y aún comienza, comienza, comienza.

¿Cada vez por primera vez?

Cada vez
por
primera vez?

Y a menudo
no sucede.

No sucede.

En absoluto.






С комплектче химически препарати
на скромната стойност X долара
ще можеш да анализираш вкъщи
твоето собствено ДНK.

Една проба от клетки от вътрешността на устата
пише геноавтобиографията
на целия човешки вид, и моята собствена.

Аргументът  проследява в мъжкия хромозом Y
и в митроxондриалното ДНK, завещано от майките,
пътя на посвещение в човещина.

Минали са милион години,
откак се започва тази история
и вcе се започва, започва, започва.

Все за пръв път?

Все
за пръв
път?

И често
не cе състоява.

Не cе състоява.

Съвсем.





Pequeñas intuiciones

frente a lo lógico e inmenso.
Brotes de hierba lechosa y traviesa,
sigilosa incertidumbre
en el soplo del movimiento browniano.

En el caos
numerado, etiquetado
y con la Lista de Propiedades
oculta.

Las flores evaporan el prado
otorgado al éxtasis sin estrategias.

Materia
confusa e íntima,
sin origen conocido,
confirmada en el disco duro del espacio
y descartada de lo posible.

¿Salvar todo esto?
¿En la palabra? ¿Compacta
y definitiva?
¿Como sólo lo es

el artificio?





Едва забелижими предчувствия

срещу логичното и безмерно.
Стръкчета млечна, немирна трева,
деликатна, търсеща несигурност
в повея на брауновото движение,

в прилива на хаоса,
нумериран, етикетиран
и с Листа на възможностите
скрита.

Цветята изпаряват полето, полегнало
в екстаз без стратегии.

Материя,
объркана и интимна
с неизвестен произход,
потвърдена в твърдата памет на пространството
и извън /отречена от/ възможното.

Да спася всичко това?
В думата?
Компактна и окончателна?
Както само може да бъде
единствено

неприродата?



CORAL
COMO EL UNICORNIO EN EL BOSQUE

Siempre ese progreso. Progreso, progreso, progreso.

Hacia las partículas elementales, hacia el control total y absoluto,
hacia los programas autodesarrollables, hacia el código paralelo,
que /como me escribís/ está inserto en todo gen...
¿De quién entonces es este Gen Nuestro?
¿Qué es lo que recuerdan el agua, el aire, el vacío, el plasma,
la Gran Explosión y la Oscuridad interior? ¿Qué
recuerda todo y nosotros
olvidamos?

Entre libros, ordenadores, dibujos rupestres,
herramientas de la vida y de la muerte,
pirámides, dólmenes, arrabales,
el rugir, Mozart, Bach, el silencio,
Leonardo da Vinci y la ceguera, Miguel Ángel, El Juicio
Final, el miedo, la fe, Dostoievski, el paraíso y el infierno, el Bosco,
lo inalcanzable, la destrucción y Goya
la vida, la traición, Shakespeare,
los sueños, los molinos de viento, Botev, la soledad,
el caos, los niños, el bien y el mal, Cervantes,
el pájaro carpintero, los dragones y la lombriz, y Buda
te estalla la cabeza. Qué esfuerzo

a recordar.

¿A recordar? ¿El  principio y el porvenir? ¿A Max Born, Tutankamón,
Safo, Marie Curie, Aquiles o Héctor, Dzhon
Atanasov, Marina Tzvetaieva, Einstein, Dante, el Rey
Sol, Gogol, Rimbaud, Debelianov, Casandra, Euclides,
Galileo, Lorca, Goethe? Recordar...
Recordar. No, no el pasado,
ni el hoy, ni mañana...  Recordar simplemente

lo innombrado.

Como el unicornio en el bosque de la memoria y los memoriales

me adentro.

Los periódicos de mañana notifican que según los últimos datos
el Sol no es una estrella excepcional,
única ¿por ahora?, ¿para siempre?
en el Universo.

¿Entonces?

Me paro en medio de la habitación, en medio del verso.
En medio de la niñez y la maternidad. En medio del prado verdoso
que un hada madrina convirtió en pasto.
En medio de la ciencia que corre
a transformarme en un mecanismo preciso
y fácil de reprogramar. En medio de mi especie
que espera que esto se cumpla.

Me paro.

Bajo estrella sin norte,
mirada sin tregua.

¿Qué recuerda todo y nosotros
olvidamos?

¿Nosotros?



ХОРАЛ 
КАТО ЕДНОРОГЪТ В ГОРИ ТИЛИЛЕЙСКИ

Все този напредък, напредък, напредък.

Към елементарните частици, към тоталния контрол,
към саморазвиващите се програми, към паралелния код,
който, както ми пишете, във всеки ген е внедрен.
Чий е тогава нашият ген?
Какво помни водата, какво помни въздухът, вакуумът, плазмата, Големият Взрив и вътрешната Тъмнина? Какво помни всичко, а ние
забравяме?

Между книгите, компютрите, скалните рисунки,
оръдията на труда и смъртта,
пирамидите, долменът и предградието,
ръмженето, Моцарт, Бах, тишината,
Леонардо да Винчи и слепотата, Микеланджело, Страшният съд, страха, вярата и Достоевски, рая и ада, Бош, непостижимото, унищожението и Гоя,
живота, измяната и Шекспир,
мечтата, вятърните мелници, Ботев и самотата,
хаосът и децата, злото, доброто, Сервантес,
кълвачът, драконите, червеят и Буда.
ти си се хванал за главата. Какво усилие

да си припомним.

Да си припомним? Началото, краят? ¿Maкс Борн, Сервантес, Тутанкамон, Сафо, Мария Кюри, Ахил или Хектор, Джон Атанасов, Марина Цветаева, Аинщайн, Данте, кралят Слънце, Гогол, Рембо, Дебелянов, Касандра, Евклид,
Галилей, Лорка, Гьоте. Да си припомним…
Да си припомним. Не миналото,
не настоящето, не бъдещето. Да спомним просто

неназованото.

Като еднорога в горите на помненото и паметното се изгубвам.

Утрешните вестници съобщават, че според данни
от последни анализи Слънцето се оказва
уникална звезда, единствена /засега ли?, завинаги?/
във всемира.

Тогава?

Спирам насред стаята. Насред стихотворението.
Насред детството и майчинството. Насред полето зелено,  
което добрата фея превърна безгрижно в паша.
Насред науката спирам, която толкова бърза
в механизъм да ме трансформира, по-прецизен и много по-лесен
за поправяне и препрограмиране. Насред себеподобните мои,
които чакат това да се сбъдне.

Спирам.

Под звезда безпосочна,
поглед непримирим..

Какво всичко помни, а ние
забравяме?

Ние?






El ser duele.
No se pregunta ser o no ser.

Agoniza.

Un aspecto de caracterización
circunstancial,
que gradualmente se convierte en

estructural.





Същeството боли.
Не се пита да бъдеш или да не бъдеш.

Агонизира.

Обстоятелствена характеристика,
която лека полека
се превръща

в същност.



De su libro bilingüe Fuga A Lo Real/ Бягство В Реалността edición bilingüe, Colección Hecho en Lavapies, Amargord Ediciones, Madrid,  2012:2ª Edición 2013




ZHIVKA BALTADZHIEVA  (Jivka Dimitrova Baltadjieva), Poeta, Doctora Cum Laude en Filología Eslava y Lingüística Indoeuropea, Licenciada en Filología Búlgara, Nacida en 1947, en Sofia, Bulgaria.   Actualmente dirige Colección Ala Este de Amargord Ediciones, Madrid Entre 1994 y 2012 ha sido profesora en el Departamento de Filología Románica, Filología Eslava y Lingüística General de la UCM. En Bulgaria ha trabajado en la Radio Nacional de Bulgaria y en la revista literaria Plamak de la Editorial de los Escritores Búlgaros.  Es autora de varios libros de poesía, entre otros: Fuga A Lo Real/ Бягство В Реалността edición bilingüe, (Madrid: 2012: 2ª Edición 2013); Sol/Слънце Edición bilingüe de coleccionistas, Carmina in minima re, coordina Albert Lázaro-Tinaut, (Barcelona: 2012); Никога. Други Стихове, „Жанет 45“, Пловдив. /Nunca. Otros Poemas, poemas, Zhanet – 45, Plovdiv/, 2009; Безродни Митологии, "Проксима-Рп",  2007 /Poemas Apátridas,  Próxima, RP, Sofia/, 2007; Дневно Осветление, Народна Младеж, София /Iluminación Diurna, Narodna Mladezh, Sofia/,1982; Слънчево Сплитане, Народна Младеж, София /Plexo Solar, poemas, Narodna Mladezh, Sofia/, 1971. Ha participado, junto a la Doctora Tania Dimitrova Láleva, en la elaboración de un Diccionario Bilíngúe De Terminos Literarios. Búlgaro-Español. Español-Búlgaro, Editorial GRAM, Madrid. Poemas suyos  han sido traducidos a más de 15 idiomas e incluidos en importantes antologías de la poesía contemporánea. 

Analecta Literaria

Revista de Letras, Ideas, Artes y Ciencias.

0 comentarios:

Publicar un comentario

 

Ads